Дзаааак :)

Желаех да съм част от дълга приказка,
но с днешна дата взех да се замислям,
че Вълчо хапва шапката. Наистина!
Ловецът пък ми е така “измислен” .
А никак ме не блазни Пепеляшка -
робувай, после бал и хайде - боса…
Не мога да тренирам за търпение
в очакване на онзи чипоносият…
Ако се падне да играя Спящата,
(дали ще оцелея 100 години?)
наясно съм, че времето минава -
ищаха също с него ще замине…
Оставам си неприказна и клета…
(стоя и разсъждавам на балкона)
Че нямам ни кураж за Жулиета,
ни пък поне зелено - за Фиона.

Когато ме раниш или ядосаш
и всяка твоя дума остро ръби.
Когато чувствам, че ме баламосваш -
успявам да съм hard и стискам зъби!

Когато ми “продаваш” дози мъдрост,
но изводите… все ми идват тъпи.
Когато ми показваш що е дързост –
успявам да съм hard и стискам зъби!

Когато ме тестуваш за търпение
(дори и нервите да са ми скъпи)
да ти отстъпя – нямам намерение.
Успявам да съм hard и стискам зъби!

Когато ми играеш разни сценки,
героят ти и с хъс да ме настъпи –
на мекушавост няма и наченка.
Успявам да съм hard и стискам зъби!

Но щом усетя нужда да те видя,
а твоите очи не срещам в здрача…
Тогава по-тежи от сто обиди.
Немога да съм hard тогава. Плача…

Когато съм до теб се чувствам жалка.
И нежелана, некрасива, необичана.
Когато съм до теб се чувствам малка -
наивна, много глупава и ничия…

Когато съм до тебе съм подтисната.
Усещам буцогърл и сърцебиене.
Когато съм до тебе съм притисната
между желания за гушване и виене…

До теб ли съм, не ми е никак лесно -
За нула време – сто води сменявам
И май, че се запитвам все по-често,
кога ще спра да ти го позволявам?!

Така си ми прозрачен на моменти…
и сякаш виждам всяка твоя мисъл,
Чета в гласът ти гняв и сантименти
(дори онези дето би описъл…)

Така да си ми ясен на моменти…
Не са ми ясни само правилата,
но изучавам всички елементи,
и луфтовете мънички в играта ти…

Така да си ми знаен на моменти,
Незнайно ми е само как ще свършим.
… Дали ще зазвучат аплодисменти
ако пред публика главите си прекършим?!

Как ми липсваш, разбойниче,
топлината на твоите длани…
Устни - биле, омайниче
и ръцете в прегръдка събрани.
Как ми липсват, разбойниче,
и очите ти - дяволитите,
и цинизма, разбойниче.
Всичко някак си - свидно е.
А тече смело времето…
и размива нелепо акордите.
Хайде, скачай на стремето!
Няма ли да се бориш?
Събуди се, разбойниче!
Прескочи тази дупка със коня.
Аз те чакам, разбойниче
и да успееш се моля…

И мене някой ден ще ме поискат
за винаги - за майка, за съпруга,
за спътница и за приятел искрен,
за топло рамо, силен “гуш”, за друго…
За усмихвател (да, да – нова дума),
за нежно музикално оформление.
И за компас (ми ако се загуби?)!
За гъдел и за сладко вдъхновение.
Пък и за котва – да си знае гьола!
За имидж, за кокиче на ревера.
За Шерлок Хоумс – когато нещо търси
да може бързо да си го намери.
И за будилник (кукувица? Неее!
къде си виждал птица да целува?
А аз ще го целувам тъй “добре”,
че дълго да си мисли, че сънува),
За пиколо – вратата да отварям,
от работа когато се завръща,
За сервитьор – храната да поставям.
За Мистър Пропър – да почиствам вкъщи…
Дано не иска и да съм тигрица,
че май от нокти само го докарвам,
За огън и за въглен, за искрици –
освен да му досаждам - да го парвам…
И мене някой ден ще ме поискат
Съзнателно, и ще си дават сметка,
че в личният тефтер, на заден лист -
ще бъда най-съдбовната отметка!
——–

И мене някой ден ще ме поискат.
И няма начин да ми се размине.
Така че пак надежда в шепи стискам
в очакване пороя да премине.

Нощес отново те сънувах дядо.
Усмихнат беше, както бе преди.
Положила глава на твойто рамо
припомняхме си детските ми дни…

Ти потвърди, че съм била дивачка,
но въпреки това - красиво бебе.
А аз отвърнах: Просто няма начин!
И пак по детски сгуших се във тебе…

Така ми липсваш дядо… И тежи ми…
В последният ти път не те изпратих.
Така желаех да си те целуна…
да те намачкам, както си го правех…

Не ме изчака. Бързаше ли дядо?
Не ти ли е самотно там отгоре?
Имате ли си “дернек” за сядане?
А дядовци, с които да говориш?

Видя ли, зетя? Кака ще се жени!
Да, тука бяха. Хич не беше лесно.
Е стига де, на мен не ми е време!
Да я преваря няма да е честно!

Със онзи момък вече не се срещам.
Различни бяхме! Нямам грам вина…
Сега отивам баба да посрещна,
Дано и тя не пита за това…

Ще тръгвам вече. Много те обичам!
И ако можеш утре вечер пак ела.
Знай, аз оставам твоето момиче,
ти – най-добрият дядо на света!!

Понеже знам, че няма нищо вечно,
а всичко си е преходно, до време,
Понеже знам, че и реката се отича,
мечтата пък превръща се във бреме…

Понеже знам, че огънят угасва,
смеха затихва, а цветът умира,
че счупеното трудно се напасва,
и всеки извор спира да извира…

Любима песен даже поомръзва,
стихът се губи, спомена белее,
водата във етап един замръзва -
от замръз може сълзи да се леят…

А с теб, със теб така ми е вълшебно
Като от филм с любов и пеперуди…
Та днес издирвам трикове потребни,
да може никой да не ме събуди!

Искам да стоя съвсем сама!
Никой, никой да не ме закача.
Глупости! Разбира се - не плача.
Просто имам нужда от това -
да не мисля върху чужди думи,
да не си съставям хипотези,
да не влиза никой в моя друм,
да ги няма “тези” и “онези”,
да не получавам топло рамо.
Никой да съветва да не смее!!!
Мен ми стига да се сгуша в мама
и Бебочка с гърло да се смее.
Искам да стоя съвсем сама!
За да мога пак да се катеря
ще е нужно май преди това
себе си отново да намеря.

Да се усещаме още -
само това ни остана.
И самотата във нощите
дето с усърдие браним.
Уж се разбираме с погледи,
а сме си все наразбрани.
Мисли, логики, доводи…
Късно или пък рано е?!
И свободата - желаната,
Сякаш е буца във гърлото.
Тъй де, трябва ти рамо
дори и за там, и за дъното.
Трябва ти полъх от спомени
дето с очи се споделят,
лека въздишка, отронена
след някоя “сляпа” неделя…
И се самОзаблуждаваме,
че всичко е вече известно –
от целодневният ритъм -
до най-често слушани песни.
А всъщност едва ли наясно сме,
колко встрани идва пътя
и как глагола “напасване”
главата ни само размътва.
Ние сме патология!
Нямаме аналози!
Цялата демагогия
сякаш е само в залозите…
Тъпчем душите си ударно,
после се търсим безпаметно.
Може би сме си луди…
(невярвам, че ни е пламенно)
Сигурно просто си чакаме,
другите, тези след нази…
Новата жажда за песен
и новият влак дето гази…
Днес се усещаме още -
само това ни остана,
и самотата във нощите
дето с усърдие браним.