Когато се почувстваш много тъжен
или от нещо си разочарован,
когато ти е мъчно и навъсено -
почукай смело. Аз ще ти отворя!
Когато имаш нужда да си гушнат
и някой хубаво да те разсмее -
почукай смело, не, не е заключено.
Аз просто… не обичам да ми зее.
Когато имаш нужда да говориш
или пък просто да мълчиш красиво -
почукай смело. Само днес те моля
щади ме - незабавно си отивай!
Аз си нося вънгленче, нося го в сърцето,
да създава топлина, в тъмно да ми свети,
да ме кара искрено всичко да обичам,
да ми носи свежестта, поглед на момиче…
После да ме парва малко - стане ли сълзливо,
след това да оцветява (то не знае сиво).
Ще ми се да ви покажа вънгленче на сите,
че да може да разпламне всеки от искрите…
Ще ми се, но веч не смея да го слагам в шепи,
щото знам, ще се намери някой да го гепи.
Провокираш ли ме, миличък? Недей!
Желаеш да пострадам, позлобея?
Абсурд! Та аз съм щерка на Орфей
в най-сдухани моменти даже пея.
Желязна съм, разбираш ли? Бетон!
Не ме щади - раздавай щедро ласки.
Все някой ден (така е по закон)
на онзи свят ще си свалиме маските…
А аз, тъй много искам да летя,
та зорко пазя за местенце в рая.
Затуй, наместо хубав чифт рога
желая тебе щастие на края!
Вечер - най-обикновена.
Късен пролетен прохлад.
Чудя се що става с мене?
Как се бутнах в този ад?
Верно, цял ден се усмихвам
и подскачам, и флиртувам,
ала на сърце е стихнало.
Май, май още си тъгувам.
Пусто! Дявол да го вземе!
Ужким сила продуцирам,
уж, за нищо не ми дреме,
пак ли ще се депресирам?
Не, не трябва! Теб те няма.
Пък и аз съм си ината.
Казвам си, че си измама,
… а те търсят сетивата.
Ако това е любов - не я искам!
Ако не е - веднагА да си ходи!
Чувството всъщност така ме притиска…
Призори още, така ме убоде…
Нахално, натрапчиво, амебоподобно
за мен се е лепнало - аз си го храня.
Расте, големее - съвсем безпардонно.
(Някой с идея как да се браня?)
Закотви се нагло и нагло ме мъчи!
Отгоре ме гледа и сякаш се смее.
Изсъсквам му: Бягай! А то ми се пъчи.
Горещо се моля да не полудея.
Защото на лудост напомня ужасно,
Нагоре - надолу като в асансьор.
Ту ми е ледено, ту ми е страстно.
Чувството - страшно кадърен дресьор.
Та, ако това е любов - не я искам!
Ако не е - веднАга да си ходи!
С нокти и зъби си го подтискам,
то пък усърдно ме дърпа да води.
Аз искам в сивотата на деня
да мога всяко сиво да пречупя.
Да дам оранжев цвят на утринта
и ярко жълто, греещо в нощта.
Усмивки сто на всеки да даря.
С усмивките - надежда да си купя.
Че утре щом при мене засивее
и ураганите заблъскат безпощадно,
ще се намери огън да ме сгрее,
любим другар с душа да ми попее,
и всичко в тъмен тон да избледнее,
във миг един да спре да бъде хладно.
Аз искам в сивотата на деня,
да ви докосна, чувство да извикам,
да ви погаля с нежност на вълна,
да ви даря, поне една мечта,
един копнеж за всяко следващо “сега”.
И добротата от очите ви да блика…
Аз искам!
Продължавай, друже. Още може!
Пийвай, че ще вземе да избяга…
Ами всъщност… просто се тревожех,
но пък вече… взе да ми дотяга.
Гълтай смело. Всичко там се крие!
Ще намериш отговори точни.
И пътища приятел - в изобилие…
Е и да бъркаш, кво? Не е нарочно!
Мислех да ти кажа, че тежи ми,
хъса, с който всичко заличаваш…
До гуша ми дойде от “извини ме”
и лафове как щастие раздаваш…
И ми омръзна да крещя пред хората,
какъв човек добър си и достоен,
а ти пък с задоволство, неуморно
да им представяш - колко си отворен,
прекрасен и велик, забавен тоже -
глупеейки. Е, щом си ти приляга…
Ма продължавай, друже. Още може!
Пийвай, че ще вземе да избяга…
Ще лягам, че така ми е студено…
самотно, празно някак, безисрящо.
Дъждът вали на едри капки в мене,
измива ме, но образ нов не праща….
Та спирам и си лягам моментално!
И ще сънувам - хора и пейзажи.
Ще се сънувам себе си - нахална,
нафукана, ще съм цинична даже…
Ще бъда и принцеса - глезурана,
(от този тип със маникюр и пудра).
Ще бъда и наивно - обиграна,
ще бъда и налудничево - мъдра.
В съня си аз ще бъда нечий център,
Ще бъда свят и цялата вселена.
И току - виж събудя се “по-пълна”
и видя Слънчо най-подир при мене.
Проклинам те, когато в нежна утрин
събудиш се до топло женско тяло -
с носталгия за мене да си спомняш
и как била съм аз за тебе само…
Проклинам те, когато се загледаш
в очи дълбоки, тъмни и искрящи –
във мислите ти аз да се усмихвам
и лявата ти област да се схваща…
Проклинам те, когато я намериш,
онази най-последната в живота
съмнение във тебе да извира
и мене да припомняш неохотно…
Проклинам те, до край да съм ти слабост
и вечно да се чувстваш раздвоен.
Проклинам те, до най-дълбока старост
с едно око да гледаш все към мен!
Обичай ме! … и аз ще се науча.
Та този ни живот е толкоз кратък,
Едва ли ще живея като куче -
невярващо, че има “по-нататък”.
Обичай ме! Но някак… търпеливо.
До днес живота светъл все ме учи,
че утрото е цветно или сиво,
но краят все е неблагополучен…
Обичай ме! Разбивай всички леми,
разбъркай всяка моя философия.
Обичай ме… със нежност за “големи”
Опитомявай лудите ми фобии…
Обичай ме! Изтривай всеки спомен,
безмълвно… не ме карай да се вричам.
И упорит бъди. Дордето се опомня
току пък виж и аз те заобичам.